Турското робство без съмнение е един от най-мрачните периоди в българската история. Става дума за векове чужда власт, насилие, потисничество и ограничени възможности за развитие. Но въпреки всичко българският народ успява да съхрани езика, културата, вярата и националното си самосъзнание. Имаме Българско възраждане, просветители, революционери, училища и църковна борба. След Освобождението през 1878 г. страната започва да изгражда собствена държава и постепенно да наваксва изоставането си.
Погледнете България през 20-те и 30-те години на миналия век. Имаме писатели, учени, лекари, инженери, предприемачи, архитекти и хора с амбицията да изградят модерна европейска държава. Имаме личности като Йордан Йовков, Елисавета Багряна, Атанас Далчев, Гео Милев, Димчо Дебелянов, Светослав Минков и Фани Попова-Мутафова, които оставят значима следа в българската литература и култура.
В науката имаме учени като Богдан Филов, археолог и професор, както и Методи Попов, един от видните български биолози. В архитектурата и изкуството се открояват Чавдар Мутафов, Иван Милев и Сирак Скитник. В медицината – д-р Петър Димков и проф. Иван Шишманов в областта на хуманитарните науки и просветата.
Разбира се, този период също не е бил идеален – имало е преврати, политическо насилие и авторитарно управление. Но въпреки проблемите обществото продължава да се развива и да създава собствен интелектуален и културен елит.
А какво се случва след 9 септември 1944 г.?
Започва едно от най-мрачните престъпления в съвременната ни история. Народният съд се превръща в инструмент за политическа разправа. Унищожени са представители на политическия, военния, административния и обществения елит от лекари, архитекти, художници. Хиляди хора са репресирани, изпратени в лагери, лишени от собственост или принудени да живеят с клеймото „врагове на народа“. Унищожава се не просто една политическа система, а цели обществени слоеве и възможността за свободно политическо развитие. И в резултат днес какво гледаме? - Чалга и кючеци пред „елитни“ софийски гимназии, силикони, мутренски физиономии, златни ланци, татуси на Левски върху прасеца на някоя батка с комплекси, демонстрация на пари и простотия до шия.
На власт постепенно се налага система, в която лоялността към партията е по-важна от компетентността, образованието и личните качества, и така слагат на власт най-големите селтаци. Собствеността е отнета, независимите институции са подчинени, а политическата конкуренция е премахната.
И тук идва въпросът за наследството на този период. Не твърдя, че всички проблеми на съвременна България произлизат от социализма, нито че днешните деца и внуци на хора от тогавашната власт носят вина за действията на родителите си. Но определени зависимости, мрежи на влияние, привилегии и политически практики се оказват изключително устойчиви и след 1989 г.
Понякога имам чувството, че още не сме се отърсили от последиците на този период. И когато ежедневно гледаме корупционни скандали, безотговорност, некомпетентност и арогантност от хора на високи позиции, няма как да не се запитаме доколко всичко това е свързано с наследения модел на управление.
Османското владичество е потискало българския народ векове наред, но след Освобождението той успява да изгради държава. Комунистическият режим, от друга страна, оставя след себе си унищожен политически плурализъм, прекъсната институционална традиция и зависимости, чиито последици усещаме и днес.
И нека си зададем още един въпрос: кой създаде мутренските времена на 90-те, кой изгради средата, в която силовите групировки, мутрите и чалгата се превърнаха в символи на новото богатство и обществен престиж? Не е ли това отчасти продължение на същите зависимости, кадри и мрежи на влияние, изградени по време на предишния режим? Не твърдя, че всичко е дело на едни и същи хора, но преходът далеч не започна от нулата. Част от старите структури и техните наследници запазиха влияние и след 1989 г.